Имуществената отговорност на работодателя е регламентирана в различни части на Кодекса на труда. Такава имуществена отговорност е предвидена в гл.10, раздел 1, чл.200-202, КТ.
Имуществена отговорност на работодателя за обезщетение при трудова злополука по раздел 1 на глава 10 на Кодекса на труда.
В чл. 200, ал. 1 от Кодекса на труда, законодателят регламентира, че работодателят е длъжен да възмезди вредите, които работникът/служителят търпи при трудова злополука или професионална болест поради загубената си работоспособност (временно или постоянно) или поради настъпването на смъртта му от юридически събития, свързани с изпълняваната работа.
Работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган, или друг негов работник, или служител има вина за настъпването на вредите.
Кога възниква отговорност за изплащане на обезщетение при трудова злополука?
За да възникне отговорност за обезщетение при трудова злополука, трябва да се установи настъпването на съответния осигурен социален риск – „трудова злополука”, което се извършва по реда на Кодекса за социално осигуряване.
В Осигурителното право трудовата злополука и професионалната болест са осигурени социални рискове. Само при осигурените социални рискове „трудова злополука” и „професионална болест” има връзка с изпълняваната от работника/служителя работа и възможността за увреждането на живота и здравето му. При настъпването на осигурен социален риск – трудова злополука, настъпва задължение за изплащане на обезщетение при трудова злополука. Основанието на задължението за изплащане на обезщетение при трудова злополука е именно реализиралият се в действителността осигурен социален риск.
Легалното определение на понятието „трудова злополука” се съдържа в чл. 55, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване. Трудовата злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време, във връзка или по повод на изпълняваната работа, а и при изпълнението на всяка друга работа, извършвана в интерес на предприятието, когато е причинила неработоспособност или смърт.
За да се счете за трудова една злополука, която от своя страна да доведе до задължение за изплащане на обезщетение при трудова злополука, трябва да са налице конститутивните белези на трудовата злополука:
- Необходимо е внезапно увреждане на здравето, което е причинено от оръдията, с които борави работникът/служителят при изпълнението на трудовата си функция или което е станало през време на осъществяването на трудовата дейност внезапно и рязко, а не е резултат от продължително въздействие.
- Функционална връзка с изпълняваната работа, което означава, увреждането да е настъпило през време, във връзка, по повод на изпълняваната работа. Функционалната връзка с изпълняваната работа трябва да е налице, понеже тя ще определи професионалния характер на внезапното увреждане на работника/служителя.
- Неблагоприятен резултат – придобита неработоспособност (временна или трайна) или смърт на работника/служителя.
- Причинна връзка между увреждането и неблагоприятния резултат
В чл.55, ал.2 от КСО осигурителното законодателство посочва, че за трудови злополуки се признават и случаите, при които увреждането е станало по пътя към работа, което означава, че за трудови злополуки се признават и случаите на внезапно увреждане на здравето, станало по пътя от или до предприятието, както и до от вкъщи, включително и когато работникът/служителят отива да се нахрани или да си вземе трудовото възнаграждение, при които случай, също се дължи обезщетение при трудова злополука.
Всички тези случай, представляват така наречените приравнени на трудовите злополуки случаи, но при тяхното настъпване също се дължи обезщетение при трудова злополука.
Следва да бъде направено важното уточнение, че съгласно чл. 55, ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване, не е налице трудова злополука, когато пострадалият умишлено е увредил здравето си, в които случай не се дължи и изплащане на обезщетение при трудова злополука.
Ред за установяване на трудова злополука, водеща до задължение за изплащане на обезщетение за трудова злополука:
Установяването на трудовата злополука и признаването й за такава става от длъжностните лица към териториалното поделение на Държавното обществено осигуряване в рамките на което е станала трудовата злополука с нарочен акт- разпореждане, за признаването на злополуката за трудова.
След признаването от оторизираните органи на злополуката за трудова, възниква задължението на работодателя за изплащане на обезщетение при трудова злополука по чл. 200, ал. 1 от Кодекса на труда.
Вината не е необходим елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя за изплащане на обезщетение при трудова злополука, поради факта, че тя е правно ирелевантна за възникването на задължението за изплащане на обезщетение при трудова злополука, тъй като в чл. 200, ал. 2 от КТ, законодателят предвижда, че работодателят ще отговаря и при непреодолима сила, макар да няма как да му се вмени във вина проявлението на непреодолимата сила.
В трудовото право няма отговорност без вина, но имуществената отговорност за изплащане на обезщетение при трудова злополука, въпреки наименованието, не представлява вид юридическа отговорност, а е само разпределение на риска. След като работодателят черпи облагите от осъществяваната трудова дейност, това означава, че той носи риска при трудова злополука и ще дължи обезщетение при трудова злополука, независимо от вината си.
Как се изплаща дължимото обезщетение при трудова злополука?
Работодателят е осигурител. Той ежемесечно внасяйки осигурителни вноски в НОИ, чрез което прехвърля част от риска от загубата на работоспособността или от смъртта на работника/служителя на този осигурителен орган, като осигурява работника/служителя за тези социални рискове. В случаите на реализиран в действителността осигурен социален риск осигурителен орган трябва да изплати обезщетение при трудова злополука на работника/служителя, когато временно е загубил работоспособността си, пенсия, ако трайно е загубил работоспособността си, или наследствена пенсия при смърт. Но обезщетението при трудова злополука, което НОИ изплаща на работника/служителя при настъпването на осигурен социален риск „трудова злополука” не е 100% от загубеното трудово възнаграждение, а е само 90% от среднодневното брутно трудово възнаграждение на работника/служителя. Остава и един непокрит размер на получаваното преди настъпването на осигурения социален риск трудово възнаграждение от работника/служителя. Освен това, увреденият работник/служител търпи болки и страдания, но НОИ изплаща обезщетение при трудова злополука, само за имуществените, но не и за неимуществените вреди. Освен това, при увреждането на здравето на работника/служителя има и едни допълнителни средства, които увреденият работник/служител трябва да похарчи във връзка с възстановяването си, които НОИ не поема-за лекарства,лечение и други.
Точно поради тази причина, съгласно чл. 200, ал. 3 от КТ работодателят дължи обезщетение при трудова злополука за разликата, която НОИ не покрива, за да се обезщети работникът/служителят за всички претърпени от него имуществени и неимуществени вреди.
Това обезщетение при трудова злополука от работодателя ще се получава докато се презумира, че работникът/служителят е работоспособен и би имал право на заплата, ако не се беше реализирал осигурения социален риск, т.е. докато работникът/служителят не стане неработоспособен по закон, а това става с навършването на определена възраст, при която законът презумира, че лицето е станало неработоспособно на законово основание, въз основа на което то ще придобие право на пенсия.
Тази част от обезщетението при трудова злополука не изглежда особено висока, но това е така само когато е временно загубена работоспособността, при трайно загубена работоспособност на работника/служителя му се отпуска пенсия, с която той ще получава само процент от получаваното преди трудово възнаграждение, като за работодателя остава задължението да му изплати обезщетение при трудова злополука за разликата до получаваното от него възнаграждение, неимуществените вреди и допълнителните разходи, свързани с инвалидизирането му, и този размер на обезщетението при трудова злополука, става доста висок.
Важно е да се посочи, че за осъществяването на редица дейности има задължителна застраховка, а съществуват и доброволни застраховки „Живот”. В случай, че лицето е застраховано, размерът на обезщетението при трудова злополука, което работодателят дължи ще се намали с получаваното от работодателя, тъй като се е реализирало застрахователното събитие, за което работодателят е внасял застрахователни премии.
Кога работодателят не дължи обезщетение при трудова злополука и кога обезщетението при трудова злополука може да се намали?
Чл. 201, ал. 1 от КТ, регламентира, че работодателят не дължи обезщетение при трудова злополука, ако пострадалият е причинил умишлено увреждането. В случаите на умишлено увреждане нямаме събитие, а работникът/служителят целенасочено цели да се увреди, за да получи обезщетение при трудова злополука, което не може да се счете за трудова злополука и респективно няма как да се вмени на работодателя задължение да изплати обезщетение при трудова злополука в тази хипотеза.
На следващо място, според чл. 201, ал. 2 от КТ, отговорността на работодателя за изплащане на обезщетение при трудова злополука, може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност. По отношение на това колко ще се намали отговорността на работодателя за изплащане на обезщетение при трудова злополука, законодателят мълчи и следователно трябва да се преценява във всеки отделен случай. Съдебната практика, извежда извода, че колкото по-голяма е величината на съпричиняването от страна на работника/служителя, толкова по-малка ще е отговорността на работодателя за изплащане на обезщетение при трудова злополука и обратно.
Кога възниква отговорност за изплащане на обезщетение при трудова злополука?